Годино църна, та грозна

Текст

Годино църна, та грозна, де дойде, да ня дойдеше и пътет да ня найдеше, де гиди уйна проклета, та ни народът порони́, и стари хора, и млади, най-млогу млади мо́мчета, момчета главениковци, и Спасю, и той погина, Спасю й Никола двамата, й двата Златки любяха, й двамата в енно умряха, Никола умря от болес, от болес, от църна чума, пък Спасю умря от крушунь, труцки го крушу́нь прониза, в очите, между вяжгите, Спасю се виком извика: — Мо́мчета, мои другаре, елате, по́могнете ми! Никой ня му се обади, саде се Дико провикна: — Слушам те, Спасю, слушам те, слушам те, съжелявам те, ма немога да ти спо́магна от тява пусти душмане, от дремните хми крушу́не! — Ку ня мош да ми помогнеш, баре ми книга напиши, та я на село про́води, до майка и моя Златка, нека ме Златка жяляе, дорде на хо́ро излязе, дорде хи изля късметет, пък майка да ме жяляе, дорде хи гледат очите! Като книгата стигнала до Спасювата майчица, кя у Златкине отиде и си на Златка думаше : — Прочети, булко, книгата! Златка кни́гата четяше, сура́тет хи се меняше и дремни сълзи роняше. — Спаса го, бабо, убиле, труцки го крушунь пронизал!