Мари, Маринко, Маринко

Текст

— Мари, Маринко, Маринко, гиди, по́вниш ле, знаеш ле Бейбунар село голямо, и Бейбуна́рски кладенци, и ка́менени мо́стове. Когато беше мънинка, мънинка седем години, с майка си коне къ́рмехте, я те, Маринко, откра́дах, та те заве́дах, заве́дах, в пустата го́ра зелена, га ти омала паннеше за милата ти майчица, и я ти дадях смо́кови, давах ти да те за́лъгам, тъгите да ти отминат! — Татарха́нине, ту́рчине, малка бях, на́ум ня си бях, ня повня се́ло Бейбунар, ни Бейбунарски кладенци, ни каменени мо́стове! — Хайде, Маринко, да по́дем, на Бейбунарски панагир, като в Бейбунар идеме, де ше на куна́к да по́дем? — Дето чадърът опенеш, и я под чадър ше се́нна. На панагирет отишле, Татархан чадър опе́на, кя си под чадър сеннала, че се премени, нареди, и на хорото отиде, на хорото се фатила между Ивана, Стояна. Иван хи тъпте́ папуце, Стоян хи върти пръстене, пък Маринка хми думаше: — Брътя, Иване, Стояне, немой ми тъптя́ папуце, немо́й ми зима пръстене, кажите на даулжи́, силно да бият дау́льля, мощно да свирят зурни́те, хорото да разиграят, да се хо́рище запраши́ и ние да избягаме, и я пря майка да дойда, със майка да се видиме! Силно забиха дау́льля, мощно свиреха зурните́, та се хорото запраши и си Маринка избяга. Татархан ходи низ хо́ро и си Маривка търсеше.