Стояновата майчица

Текст

Стояновата майчица, кя на Стояна думаше: - Сино Стояне, Стояне, сега са девекь години откакто лежиш в постеля, нито умираш - становаш! Кажи си, сино, гряхове, гряхове, сино, бядове, шу си на бога согрешил, да ти душата излязе! Стоян майци си думаше: - Мале ле,мила майчо ле, я велях да ти не кажа, ма чунким ми си питала я тебе право ше кажа, шу съм на бога согрешил: знаеш ли, мале, повниш ли когато бяхме момчета, га бяхме млади зелени, та си хайдукькье ходихме, ходихме, хайдутовахме. Сичките, мале, вървяха по пътят, по пътеката, пък я мале ле, през гора, през пуста гора зелена. В гората найдах манастир, манастир без келугерье, и я се,мале провикнах, та събрах вярна дружина. И тие,мале,дойдаха, та му вратите разбиха. Сичките вътре влягнахме, комизните си делихме. Сичките зеха комизни, на мене,мале,дадаха енно зелено сандъче, сандъче с златна кличалка. И я го, мале, отворих, да видя вътре шу има, шу има и какво има. Вътре, мале ле, имяше енна ми малка девойка, енна ми влаха влахинка. Я се,мале ле,наведах по бузка да я целуна, пък кя ми,мале,продума: Постой, Стояне, почакай – какво ще сториш, Стояне! Я не съм мома хубава, еми съм света Недяля: я ми погленни очите - очите ми са шущени от мальки моми греховни, рано в неделя га станат - дворите да си изметат; лицето ми е дупчено от млади бульки греховни, да станат рано в неделя дарите да си извезат, дарите - бубакерните; ръките ми са тястени, от стари баби греховни - рано в недяля да станат голями пити да сторят!