Пею в дугенет седяше

Текст

Пею в дугенет седяше, в дуге́нет, та в имишли́кът, та бяла книга държяше и църно лисмо четя́ше. Гьорги й Никола влягаха, тие на Пея рекаха: — Пею ле, юлда́ш кафада́р, шу четеш, Пею, та плачеш, ле ти са миле мо́мите, мо́мите гьоктепчеиките, Василькя хажн По́пова, и Мара Ла́ханжиюва? — Ня ми са мили мо́мите, мо́мите гьо́ктепченките, Василькя хажн По́гова и Мара Ла́ханжиюва, ку ся Василькя углави́, кя е Еленка на́мясту, по-бяла и по цървена, по-тенка и по-висока! Имаме бра́тец погубен, сега четери години как ня го бяхме разбрале, сега ни книга прово́ди, от Галац, книга във Бургас, от Бургас, във Урумкьово, от Уру́мкьово, в Гь́октепе, и във книгата писува, че ляжи болен, умира, самичек в тежък чуждинлъ́к, да подем да го оби́дем, бра́ткето и двамината, малькият дойде ня дойде, по-голямият да дойде, пък бакю мене прово́да, че немам жена и дяца, и немам къща на́глава, ня му е зо́рет на бате, че има жена и дяца, и има къща на́глава, ми му е зо́рет на бате, че и той мъ́ка ше иска, когато дойде врямето, та́ткум мъката да дялим!