Стоян майци си думаше

Текст

Стоян майци си думаше: - Караш ме, мале, пъдиш ме, караш ме, напобиваш ме да пода кяр да кяровам, ала чуждинство не знаеш! Кога чуздинче загине, чуздинче на чужд вилаякь, на гробът не му доходат, доходат да го преливат. Пък я съм болнав, не мога, малък съм още, пъкь не знам! Ама ще стана да тръгна. Млого делеко ще пода, делеко в краят земята, дето пилцяте зимоват, зимоват, пък не летоват, пилцяте - лястовиците и голямите коюве. Очите ще те заболят от пъкювето гледаньнье, устата ще те заболят от пътниците питаньнье, ма мене нема да найдеш! И стана Стоян, та тръгна, отиде, вейке не дойде. Дошло е есен, подзима, сички се от кяр завръщат - Стоян го нема никакъв. Стояновата майчица ноги хи не състанали пъкювето да варди, очи хи не състанали пътниците да гледа, уста хи не състанали пътниците да пита: – Пътници, вие друмници, като от делеч идете, от делечните краюве, пътници, няли видехте моегог сина Стояна? Пък пътници хи думаха: – И да го, бабо, видиме ние го не познаваме! Кя пак хми заповтаряше: – Той си е личен, пряличен, на десната си ръчица малко си пръсле немаше! – Не сме го, бабо, видели! Подире идат жиравье, почакай, та ги попитай! Още си дума думаха и жиравьето дойдаха, дойдаха, небо стемниха. Кя на жиравье думаше: – Жиравье, вие буравье, като високо фъркате и на широко гледате, жиравье, няли видехте моегог сина Стояна? – Ние го, бабо, видехме от нъва старна морето, накрай морето лежяше. Ситен му пясък постеля, темна му мъгла покрива, становит камень възглавье и кривакът му дружина! Гарван над него фъркаше, жално и грозно грачеше и му очите кълвяше.