Стоян майци си думаше

Текст

Стоян майци си думаше: – Мале ле, мила майчо ле, караш ме, мале, нудиш ме и ме на чуздяк провадаш, на чуздяк, на чужд вилаякь на пода кяр да кяровам. Караш ме, ала не знаеш, не знаеш и не отбираш колко е мъчно чуздинство, мъчно, мале ле, усилно! Инак е мъчно и по ня, ала в неволя – най-мъчно, га легнеш болен, неволен! Да немаш нийде никого вратица да ти отвори, при тебе, мале, да дойде водица да ти донесе, сърцето да си разхладиш, огънят да ти постъкне и укос да ти донесе. Мале ле, мила майчо ле, млогото си ме гледала още ме малко погледай, доде пилцяте да фръкнат, пилцяте – лястовиците. И я със тях ще тръгна и нема вейке да дойда. Мале ле, мила майчо ле, на кого завал ще стане, завал, мале ле, и зарар? Ногите ще те заболят от пъкювето чаканьнье, очите ще те заболят от пътниците гледаньные, устата ще те заболят от пътниците питаньнье! И стана Стоян, та тръгна, отиде, вейке не дойде. Дошло е вряме подзимно, сички се от кяр завръщат. Стояновата майчица по пъкювето чакаше, та пътниците питаше: – Пътници, вие друмници, като отделек идете, пътници, няли видехте моегог сина Стояна? Тие хи пътници думаха: – Бабо ле, Стоянова майка, не сме Стояна видели! Подире идат жиравье, дето си фъркат високо – може да са го видели! Кя си жиравье питаше: – Жиравье, вие буравье, като високо фъркате и на широко гледате, жиравье, няли видехте моегог сина Стояна? – Бабо ле, Стоянова мале, та видехме го, мер не го - от нъва стърна бял Дунав. Лежаше, душа беряше. Постеля му бе земята, възглавье - камень мермерен. Два го гарвана чакаха душата да му излязе, очите да му изкълват.