Стоян майци си думаше

Текст

Стоян майци си думаше: - Знаеш ли,мале,повниш ли гато бе,мале,зла зима, зла зима, скъпа година? Килото жито - сто гроша, мярата вино - педесекь, ведрото мляко - тридесте! Та мряха, мале, овцяте, овцяте от хасталькът, кучетата - от ганата, пък овчярето - от гладта. Пък ние бяхме, мале ле, сто и двадесте овчаре, та мряха, та вред измряха, само двамина останахме - Стоян и Добри двамата. Дошло бе вряме напролекь, напролекь, та по Гьоргювдень. Ние си стърги правехме овцяте да си предоим. Излязе мома, мале ле, губена и загубена, видя не и не познала, пък ние не я познахме. Кя ми на име повика: - Стояне любе,Стояне, до сега любе ми бяше, ма сега братец да ми си, братец и побратимче, да ме,Стояне,заведеш до широките бродове, до кованите мостове, до Бейбунарски кладенци, на кладенци да ме оставиш, я ще си пода самичка! И я я забрах, мале ле, три деня в гора ходихме, три деня и три вечера - във очи не я погленнах и дума не хи продумах. Като я в село заведах до каменени мостове, до Бейбунарските кладенци, заведах и я оставих, кя се наназъкь обърна, та си със ръки изплеска, та че се виком извика: - Де се е чуло й видело мома със момче да ходи в пустата гора зелена три деня и три вечера, дума да не хи продума, в очи да не я погленне и нищо да не хи стори! Я ми се ядно наяди и ми се жално нажали, та си момата настигнах, че хи косата отрязах, косата до косичника, езикет до стефелецът, да знае мома да помни на момче да се не смяе!