Разболял се е млад Стоян

Текст

Разболял се е млад Стоян, млад Стоян, млада войвода, та лежа Стоян и боля цяли ми девекь години. Майка му ще го попита: – Синко Стояне, Стояне, сега са девекь години откак си легнал в постеля. Майка не те е питала шу ти е, синко, болестта? Стоян майци си думаше: – Мале ле, мила майчо ле, я велях да ти не кажа, ма чинки ми си питала, я тебе право ще кажа. Знаеш ли, мале, повниш ли, га бе,мале ле,сушата, сушата, мале, кишата, след киша дойде эла зима, эла зима, гланна година – мярата вино – двадесте, килото жито – за триста, та ни овцяте измряха, овцяте и говедата. Ние се,мале,събрахме на енна гола поляна – овчярето с гегите, говедаре с криваците, та си се чудом чудехме кой къдя,мале,да земе. И ние, мале, решихме млади хайдукькье да тръгнем. Забихме гега висока, висока гега овчарска: който гегата надрипне него войвода ще сторим. Сичките наред рипкаха, никой не гега надрипна. Я я,мале ле,надрипнах, мене войвода туриха. Вяра и клетва сторихме когото срещнем,ли стигнем да го, мале ле, заколим, сабите да си накървавим, с кръвта му да се комкаме. Вървяхме, шу повървяхме, на пъкь си,мале,срещнахме двамина с мъжко дятенце. Ние се чудом чудехме: ако майката заколим – дяте сираче остава; таткото ко заколиме – майката вдовица ще стане. Тогава, мале, решихме дятето да заколиме, сабите да си накървавим, и така, мале, сторихме. Като вървяхме, вървяхме на пътят, мале, срещнахме голяма сватба болярска, болярска и чорбажийска. Сичките дарба дариха, дариха и ги служиха, за мене дарба не стигна, ни дарба,мале,ни вино. Дружината ми думаше: Стояне, млада войвода, честити да ти са дарите, да ти е сладко виното! Я ми се, мале, наяди, извадих сабя френгия, изколих сички сватбаре. Остана зетят с булката, та ги с нас си забрахме низ тъва гора зелена. Че ги, мале ле, завързах на двя ми млади бучики, млади бучики близнаци, с очи да се не гледат, с ръки да се не стигат. Я си нататък поведах моята вярна дружина, ходихме, хайдутовахме цяли ми девекь години. Кога се назъкь върнахме пак оттам, мале, минахме. От булката, мале, и зетят дор двя ми хасми израсли, та си върхове оплели и бяло грозге вързали. Моята вярна дружина сички беряха, едяха. И я,мале ле,посегнах, посегнах грозге да скъна – лоза се нагоре издигна. Я ми се ядно наяди, та си сабята извадих, отсяках лоза винена. От хасма кърви текнаха, люта ме глава заболя, грозна ме треска затресе. Ся̀ ста̀на девекь години – нито ми глава минова, нито ме треска претриса. Мама Стояну думаше: – Синко Стояне, Стояне, тва бяха, синко, тва бяха кака ти и калеко ти! Тие с дятенце ходеха, ходеха да прегостяват през сѐло,та в друго сѐло. Синко Стояне,Стояне, девекь години си лежал, и още девекь да лежиш, земята да те не приеме!